(The Painter on His Way to Work, 1888,  Vincent van

(The Painter on His Way to Work, 1888,  Vincent van Gogh)

~ Липсата на движение 

Хроничната костно-мускулна болежка е форма на високоприоритетна връзка. Тя ни предизвестява за идна заплаха. Болката ни известява, че се случва нещо, което не би трябвало да се случва. Да разберем какво е това нещо е оставено на нас, което към този момент е проблем. За да спрем болката, търсим какво не е наред, с цел да можем да го поправяме. 

Болката ни споделя също, че не се случва нещо, което би трябвало да се случва. Това, което не се случва, е задоволително придвижване. Големият галактически въпрос „ Защо сме тук? “ ще продължи постоянно да смущава човечеството. Но от костно-мускулна позиция се оказва, че отговорът се разкрива пред нас при пръв взор на човешкото тяло: Тук сме, с цел да се движим! Тялото е движеща се машина. Костите - лостове, и мускулите - скрипци, вършат това пределно ясно. Те съставляват 60% от тежестта на тялото. Ние може да имаме по-висше предопределение, само че физическите придвижвания - ръка върху ръка, единият крайник пред другия - са методът, по който го реализираме. Дали наподобява разумно, че тялото в миналото би ни изпратило известие да ограничим придвижванията си или да спрем въобще да се движим? Малко евентуално е. Ако се движим прекомерно доста, елементарната отмалялост е задоволително предизвестие, че би трябвало да си починем. Защо след три милиона години внезапно бихме имали потребност да ограничим или да направляваме костно-мускулните придвижвания.

Всъщност не би трябвало. Но нашата последна злоба към болката и нежеланието ни да обръщаме внимание на по-незначителните сигнали на тялото са ни довели до цялостно физическо принуждение тъкмо върху тази система, която пази здравето ни и ни поддържа без болежка. Ако повредените стави, кости и мускули се окажат източника на болежка, те се преглеждат като заболели. Тези структури могат в действителност да демонстрират признаци на изхабяване, скъсване и малтретиране, само че положенията, които предизвикват болката, не могат да се третират с интервенция на ставите, терапия или друго лекуване на избрана част от тялото. Няма неестествен сурогат на придвижването. Движението е безусловно решаващо за действието на тялото и за общото положително положение.

~ Движението като реакция и избор 

Хората са измежду дребното живи създания, които не са движени, най-малко в някои случаи, от външни естествени сили. За нас не съществува отнасянето от прилива, летенето с въздушно течение или потреблението на гратис пътешестване върху различен организъм. Или се движим сами, или загиваме. Следователно методите и методите, по които се движим, са толкоз покрай неразрушимото, колкото природата ги е направила. Костенурката е с твърда черупка, с цел да има къде да се скрие и да оцелява. На нас са ни дадени жилести мускули, яки кости и гъвкави стави, с цел да можем да растем, да вървим, да тичаме, да се движим и по този метод да оцеляваме. Костите обаче вършат единствено това, което им кажат мускулите. Мускулите, от своя страна, получават нарежданията си от мозъка посредством нервите. Тази подчиненост ни разрешава да създадем първата стъпка към достигането на по-високата цел, за която загатнах нагоре. Това, което ни прави хора, е освен фактът, че можем да се движим по лична воля. Не е даже и фактът, че мозъкът ни реагира на това, което става към нас. При човешките същества е намесено освен това от инстинкт. Ние оценяваме, обмисляме и избираме. Нашите реакции към външни въздействия държат тялото ни заредено и способно за придвижване.

Моментът, когато човешкият зародиш ритне за първи път или промени ситуацията си в матката, към този момент е придвижване - реакция на окръжаващата го среда. И той ще продължи да прави това до края на живота си, до момента в който околната среда не престане да доставя главния съставен елемент - тласъка. Мозъкът би трябвало да бъде подтикван външно, в случай че би трябвало да задвижи скелетната мускулатура. Но в днешно време зародишът в последна сметка излиза в актуалната околна среда, която изисква от него все по-малко придвижване. Тази липса на тласъци визира всички нас - млади и остарели. Днес, за разлика от предците си, ние можем да изберем да не се движим. В актуалния живот придвижването, наподобява, е въпрос на избор. По подобен метод това, което вършим, с цел да работим и играем, към този момент не ангажира изцяло нашите основни костно-мускулни функционалности. Биомеханичната парадигма е обърната. Колкото по-малко се движим, толкоз по-малко сме способни да се движим.

~ Да се научим да познаваме неболковите симптоми 

Хроничната болежка не ни споделя, че сме немощни или че телата ни са изгубили способността да се оправят с физическите условия на живота на Земята. Тя ни предизвестява за заплаха. Опасността се крие в острия апетит за придвижване. Вече не вървим задоволително, не тичаме и не реагираме по някакъв метод на околната среда, която в миналото е била интензивна на придвижване. Нашите системи са в нарушено функционално положение, те не се презареждат с придвижване. Знам, че тялото употребява и други форми на връзка с изключение на болката, с цел да ни каже, че са нарушени някакви функционалности. Дори и без болежка тялото ни оповестява, че не му доставяме задоволително придвижване. Ставаме бавни и сковани и стартира да ни боли. Колената и стъпалата ни се извъртат на открито, рамената ни се прегърбват и хълбоците ни не са на една линия.

Хелън да вземем за пример пристигна в клиниката от вкъщи си в Канада, чудейки се за какво напоследък постоянно губи равновесие. Тя падала на стълбите у дома или откакто станела от стола. Най-малкото попречване в нещо или неочаквана смяна на посоката при вървене предизвиквали смущаващо рухване. Не се беше наранявала съществено - единствено подутини и охлузвания, само че с цел да бъде сигурна, тя искаше да разбере какво става. Дали беше проблем с вътрешното ухо? Слабо зрение? Дали е станала хилава? Докато си говорехме, тя ми сподели, че откакто се е пенсионирала, обичаните й занимания са четене и вървене на спектакъл - и двете пасивни занимания.

Прекарвайки хиляди часове, седейки в компанията на обичаните си създатели, Хелън толкоз се обездвижила, че мускулите, от които зависи равновесието й, не са били към този момент задоволително мощни, с цел да си правят работата. Тя не можеше да върви по права линия и беше почнала неумишлено да се подпира на стените или на мебелите, когато се движи. Плюс това я болеше гърбът. Но след първия час в клиниката, получавайки „ зареждане “ с придвижване, постепенна стимулация на главната поза и мускулите на вървежа, тя можеше още веднъж да върви по права линия и болките в гърба й изчезнаха.

Така както човек с температура може да има зачервено лице, по този начин и тялото може намерено да демонстрира болестно положение и нарушена функционалност. Щом един път забележим, че казусът се е появил, можем сами да го поправяме. Да се грижим сами за себе си е най-старата форма на здравна грижа. Лекарят не е съществувал преди три милиона години.

Но ние прекомерно постоянно подценяваме тези известия, като ги отстраняваме със стимуланти, болкоуспокояващи, интервенции и ергономични ограничения, краткотрайно успокояващи болката, които се пробват да накарат тялото да се приспособи към основани от индивида оперативни процедури и стандарти.

Виждам на всички места към мен признаците на нарушени функционалности на костно-мускулната система във формата на деформиране, което значи линии, които не са паралелни. Скелетът в структурата не е отвесен. Скелето се изкривява. Главата, рамената, хълбоците, колената и глезените, които би трябвало да взаимодействат и оперират в една низина, са напред, изкривени, извъртени (и/или повдигнати отляво надясно или отдясно наляво), странично усукани, обърнати на открито или във вътрешността. Мускулите и костите се борят с гравитацията и тя побеждава. Междувременно S-кривата на гръбнака е тласкана, теглена и натискана, до момента в който стартира повече да наподобява на „ I “, на обърнато „ J “ или на „ С “, без лумбална, цервикална и торакална крива. 

~ Болестта, наречена цивилизация

Почти тридесет и пет милиона американци страдат от някаква форма на хронична костно-мускулна болежка. Двама от трима възрастни в Съединените щати имат най-малко един сериозен случай на болежка в гърба. 

За да оцелее като тип, хомо сапиенс сполучливо се е приспособил физиологично към околния свят. Какви са били изискванията, когато човешките същества са се развивали? По този въпрос учените към момента спорят, само че едно от обичаните ми не-научни доказателства е парче чист бял мрамор. Прочутата статуя на Микеланджело, „ Давид “, във Флоренция е артистично въплъщение на хиляди години придвижване. Ако формата на скулптурата има някаква аналогия с мускулите, които Микеланджело е виждал към себе си, това разкрива какви са били изискванията през огромен откъслек от време преди петнадесети век. Суровата околна среда, в която са живели Давид и предците му, е оформила тялото му като машина, способна да убие колоса Голиат. Фигурата наподобява съвсем богоподобно и въпреки всичко, и на първо място, изобразява човек. В рамената, извития тил, мощните хълбоци и мощните бедра геният на Ренесанса е уловил тайната на триумфа ни като биологичен тип. Ние се приспособяваме. Израстваме мощни, умни и величествено превъзхождащи всички посредством придвижването.

Бицепсите на Давид са отражение на механизма на пригаждане към околна среда, която изисква от едно пастирче да има опцията да хвърли камък със смъртоносна мощ и акуратност. В противоположен случай ще види стадото си унищожено от див звяр. Нарушаването на функционалностите на костно-мускулната система е също последица от приспособяването на индивида към личните му условия на живот. Като не задейства латентните биомеханични реакции, околната среда безусловно жестоко препрограмира костно-мускулната система посредством адаптивни процеси на тялото. Както микробиологът и създател Рене Дюбо отбелязва в спечелилата „ Пулицър “ през 1968 година книга So Human an Animal, подобен напредък не всеки път е от изгода: „ Оценени по отношение на цялата дълготрайност на живота... механизмите, посредством които се реализира приспособяването, постоянно се провалят при дълготрайно деяние, тъй като предизвикват следващи патологични резултати “. Преди тридесет години Дюбо е отбелязал този неуспех на взаимоотношението сред човечеството и естествените сили, които са ни оформили. Той заключава, че доста от „ заболяванията на цивилизацията “: закононарушения, принуждение и стрес, са резултат от реакция на фактори на околната среда. Хората, наподобява, са се приспособили към актуалната околна среда, само че в реалност изпитват съществени пагубни последствия.

В случая с костно-мускулната система съществуват два стадия на прекосяване от положение на обикновено действие към патологично положение. В първия стадий тялото изключва органите, които не употребява. Защо? При положения на дефицит - положения, в които човечеството попада от милиони години, всякакво разсипничество би било опасност за оцеляването, пресушаване на скъпи източници. Поради това даже през днешния ден мускули, които не се подтикват постоянно, са оставени да атрофират, до момента в който отново се появи потребност от тях.

Вторият стадий е чисто адаптивен. От време на време даже и на най-заседналите мъже, дами или деца им се постанова да тичат, да изкачват стълби, да се навеждат или да подвигат тежки предмети. За да извърши такава задача, включваща придвижване на костите от мускулите, тялото, знаейки, че съответните мускули не са способни да го създадат, „ взема назаем “ други мускули, с цел да свърши работата. Водено от известно познание, че би трябвало да се задвижи, то принуждава периферни мускули да свършат работата, която би трябвало да бъде свършена от съответните основни мускули, в случай че те не бяха атрофирали. По този метод тялото импровизира или се приспособява, с цел да може да оцелее.

Тялото е „ изкълчено “ и излиза отвън паралелните си хоризонтални и отвесни линии, когато „ взема назаем “, импровизирайки мускули, които да свършат работата на основните мускули.

На периферните мускули им липсват силата и умеенето да правят дилемите и работата на основните мускули. Освен това периферните мускули се провалят през дълъг интервал от време и техните съществени функционалности се компрометират. Нарушаването на функционалности води до друго нарушение на функционалности. Тялото знае, че би трябвало да движи тези кости по някакъв метод, тъй че то отива все по-далеч и по-далеч, с цел да откри заместващи мускули и остроумни комбинации от това, което аз назовавам компенсиращи мускули.

От: „ Без болежка. Революционен способ за прекъсване на хроничната болежка “, Пийт Егоскю и Роджър Гитинс, изд. „ Сиела “, 2023 година
Картина: The Painter on His Way to Work, 1888,  Vincent van Gogh; chinaoilpaintinggallery